Какво са представлявали самите хора, живели на територията на Месоамерика? За това също се знае доста неща, но то се дължи главно на достигналите до нас произведения на Диего де Ланда "Изложение за събитията в Юкатан" и "Истинската история за завоюването на Нова Испания" на Кортесовия войник Бернал Диас дел Кастильо. Както можете да се досетите, за някои неща двамата "мисионери" доста са преиначили историческата истина.
Човекът майа бил нисък на ръст, средно около 1,65м., с кафеникава кожа, по-близо до цвета на медта. Широки лица с изпъкнали скули, полегати очи и дълги, прави, черни коси. Бръснарската професия не била развита поради твърде слабата окосменост, а самите бради се срещали рядко, тъй като майките още при раждането на детето му изгаряли лицето с горещи компреси, за да не растат косми. Това се отнасяло с еднаква сила както за управляващата каста, така и за простолюдието. Само че напълно противоположно било положението с дрехите. Старото правило, че по дрехите може да се съди за човека, важи и за маите. Класовото разделение в тази цивилизация се прояваява и в начина на обличане. Господарите от аристокрацията покривали срамните си части от "кръста надолу и между краката" с набедреник (мастил или маштлатл) - широк и недълъг отрязък от тъкано платно, "висящо отпред и отзад". Носели още "шиколе" - нещо като шарен жакет, украсен с пера, големи квадратни наметала и различни видове сандали. Сановниците с висок ранг използвали и "тигрови" кожи (де факто от ягуар), украшения за ръцете и краката, както и много скъпоценности. Наистина дрехите били едно от нещата, по които сигурно бихте могли да разпознаете един представител на управляващата каста. В контраст с това обикновените хора се задоволявали с по-скромни "дрехи" - прост набедреник. В хрониката "Изложение от Валядолид" се посочва, че "много от индианците ходят голи". Де Ланда потвърждава, че "сградите се строят от голи индианци, които за приличие носеха дълги ленти, наричани ех". Според стенописите такова било и облеклото на робите, пленниците и принасяните в жертва. Статуетките от остров Хайна свидетелстват, че от най-голямо значение за блясъка на облеклото са били прическите, шапките и украшенията за глава. На тях са изобразени всевъзможни тюрбани, диадеми, пера, плитки, широкополи шапки. Дори когато фигурата е почти гола, по главата може да се съди за класоват й принадлежност.
По-друго е положението с дрехите при жените. Ланда говори с по-големи симпатии за индианките от Кампече и Бакалар, които показвали повече почтеност в облеклото си: освен полите, които носели от кръста надолу, те покривали и гърдите си. Жените от другите райони използвали само дълги широко отворени блузи, стигаши до хълбоците, но и те не ходели съвсем разголени, защото никога не се разделяли с дългите си памучни наметала. С тях се завивали и нощем. Най-разпространеното женско облекло било разноцветна туника и пола до земята. Обути били във везани сандали. Колкото до самата женска фигура - де Ланда ги намира по-добре сложени от испанските, без широките кастилски ханшове. "Тези, които са хубави, са доста суетни и наистина не изглеждат лошо." Самата красота е относително понятие. Особено когато говорим за маите. Например - какво красиво може да има в изкуственото подуване на носа, в пробитите големи дупки в ушите и особено в деформацията на черепа, но маите са на друго мнение. Археологическите паметници и испанските хронисти ни убеждават, че не става дума за наследствени или расови черти, а за предизвикани изменения. Много стенописи представят типичната глава на човека майа - силно сплеснато чело и орлов нос. Това ставало като няколко дни след раждането на бебето поставяли главата му, притисната между две дъски - на тила и на челото. Най-често обаче бебето умирало няколко дни по-късно. Друг начин за деформиране е силно стегната превръзка около горната част на главата - в резултат се постигала цилиндрична форма на главата. Естествено - ако детето оживее. Не се знае само дали такива неща са правили само управниците или и обикновените хора. Не така стоят нещата обаче със скъпите инкрустации на зъбите. Повреждането на зъбите с козметична цел било широко разпространено сред тях - изпилени като остри планински хребети те се смятали за особено красиви. С това се занимавали някои от възрастните жени, като според Ланда те го правели "с някакви камъни и вода". Може това да ви изглежда жестоко, но сигурно и на тях така ще им се сторят жестоките диети, водещи до анорексия, които съвременните жени прилагат масово. А изпилените зъби се прилагали както от жени, така и от мъже. По-сложни били инкрустациите - обикновено нарези по зъбната повърхност, запълвана с обсидиан или нефрит. Това очевидно е било по силите само на управниците. А освен това, като връзвали малко топче на къса връв за косата си, така че да виси пред челото им, маите постигали още един символ на красотата - кривогледството. По този начин зениците постепенно се "изкривявали" навътре, и се събирали от двете страни на носа. Също като на анимационните филми. Само дето това ги прави по-красиви, а не смешни.
Като цяло маите били доста чистоплътни. Дори смея да кажа много повече от нас в днешно време. (А какво остава за конкистадорите!!!) Те се къпели по няколко пъти на ден със студена вода или в парна баня. При това парната баня била повече за здраве отколкото за чистота. Къпели се мъже и жени заедно, без да се прави някакъв разбор. Мъж, който се връщал от работа и съпругата му не го посрещала с приготвена за къпане вода, имал право да я бие или накаже по друг начин. Испанците се видели принудени да признаят това право и в по-сетнешното си колониално законодателство. Като цяло те били моногамни, имали само по една жена. (А и тя - само по един мъж.) Това обаче било вярно само за "нисшите, вулгарните и грубите хора", докато при управляващата каста често се срещало двубрачие; хората имали по две жени. Бракът е важно събитие в живота на всеки човек и на него маите гледали с необходимата сериозност, макар че практиката им в тази област било доста по-либерална отколкото в много съвременни страни. За нормална възраст се смятала 12 години. Родителите на момъка били тези, които търсели булка, а не обратно, като при намиране на подходяща девойка следвало договаряне. Викало се жрец за церемонията, който подробно разяснявал какво точно означава брака, какви са задълженията на двамата и след като освещавал къщата, в която ще живеят, си отивал. Бракът бил сключен. При това младоженецът имал едно много неприятно задължение - да поработи на тъста си четири или пет години; ако не изпълнел това - изхвърляли го от къщата и бракът се обявявал за невалиден. Испанците много се възмущавали от лекотата, с която маите се развеждали. При това търсенето на нова булка започвала отначало, без ни най-малко бавене. Овдовелите се женели пак без пролем, но след една година от смъртта на партньора си. Любопитно е, че жените нямали право на наследство. Ако умре глава на семейство, и няма мъжка рожба, то имуществото отивало при друг мъж - брат или братовчед. Той обаче трябвало да се грижи за децата и съпругата на починалия. Ланда говори с много осъдителен тон за пороците на маите, особено за пиянството им. Като се напият, пише той, вършат много лоши неща: убийства, подпалват къщите си, отнасят се с родителите си като с врагове, намъкват се в чужди легла и "бедните жени мислят че спят с мъжете си". (?!?!) Но освен да пият и веселят, маите много обичали да танцуват. Музиката се изпълнявала от дървени "тромпети", раковини, "флейти" от еленови кости или тръстика и различни видове барабани. Понякога в един танц учавствали по осемстотин души, като нито един от танцуващите не бъркали ритъма. Лошото било че танците продължавали по цял ден, без прекъсване. При това жените рядко участвали в общ танц с мъжете.
Погребенията и погребалните ритуали, както разкриват хрониките, били пряко свързани със социалните категории. Мъртвите от нисшата класа погребвали като просто заравяли трупа в земята, вътре в самата къща или близо до нея, като преди това напълвали устата на починалия с царевично брашно, с напитката койем и няколко от камъчетата, употребявани вместо пари. (Пари при простолюдието; търговците използвали какаови зърна.) В гроба хвърляли също идоли и някои от предметите, които покойникът обичал като жив. Господарите и знатните лица се изгаряли и прахът им се запазвал в глинени урни. Освен индивидуално се е практикувало и колективно погребение. Това се правело при погребение на Истински човек или друга важна особа: близо до гроба се поставяли урни с праха или остатъци от скелети на принесени в жертва лица, които да го придружават в подземните му странствания. Социалните различия се установяват и от броя и качеството на предметите, погребани с трупа. Също така важно било и кръщението на малките деца. При маите новороденото получавало името на деня и поредния му номер в месеца. Това кръщаване било повече или по-малко автоматично и се узаконявало с проста церемония в храм. Истинското кръщение обаче ставало значително по-късно, когато детето стигало пубертета, когато се налагало да бъде "родено отново". Затова и сложната церемоия се наричала "копутсихил" - раждане отново или нов живот, а самото тържество - "емку" - слизане на боговете. Подготовката за това започвала още от три годишна възраст. Тогава майките завързвали на момчетата бели памучни ленти на кичур коса, а момичетата получавали коланче, от което до срамните части висяла мидена черупка. Свалянето им до кръщението под какъвто и да било повод се смятало за грях. Самото кръщене - ставало с тържествена церемония, когато децата достигали дванадесет годишна възраст. Тогава децата, които ще се кръщават, се събирали в един двор - на човекът, който може да поеме разходите по кръщаването на всичките деца от "махалата", включително и неговото. Момичетата били придружавани от старици, а момчетата - от възрастни мъже. Тогава жрецът, след като им давал по няколко царевични зърна и ги поръсвал с чиста вода, прерязвал памучните ленти в косите на момчетата, а помощникът му им подавал няколко тютюневи листа. На момичетата се подавали цветя, а самите им майки прерязвали коланчето, с "охраняващата" девственоста им мидена черупка. След това всички се оттегляли. Вече момчетата можели да пушат. Пушело се с лули, направени от глина, но за разлика от лулите извън териториите на маите, техните били богато украсени с птици, човешки глави или образи на животни. Някои били направо с формата на животни. Имало лули с "комини", продълговати или кръгли. В тях се слагал ситно нарязан тютюн, а в други тютюнът бил навиван на руло и запалван от единия край.
Колкото до правораздаването при маите - имало т. нар. "батат", който бил нещо като прокурор. Освен това си имало и нещо като съдии, които изслушвали страните и издавали истински присъди. Имало и хора, които играели роля на адвокати. Престъпленията били общо взето два вида - "обществени" и "личностни". При първите повече се заплащало парична сума, като ако провиненият не можел сам да я плати се разрешавало на роднини или приятели да му помогнат. При другите обаче наказанията били изключително сурови. Така например за убийство - умишлено или случайно - винаги се наказвало със смърт. Малолетният убиец ставал роб. Дори и най-дребната кражба се наказвала с робство за определен период от време, зависещ от стойноста на откраднатото. Ако крадецът не успеел да възстанови цялата сума, оставал роб завинаги. За прелюбодеяние Ланда описва наказанието така: "След завършване на разследването и осъждането на мъжа за прелюбодеяние главните лица се събират в дома на вожда, където довеждат прелюбодеец, вързан за дърво, и го предават на съпруга на жената. Ако той му прости - отива си свободен; ако ли не - убива го, като хвърля отвисоко голям камък върху главата му." Жената прелюбодейка била наказвана със смърт, но често само я порицавали. Със смърт се наказвали още: изнасилване на девойка или омъжена жена, предателство срещу господаря, умишлено подпалване на пожар. Содомията се наказвала като виновникът се изгарял жив. Като цяло най-любопитното относно правосъдието на маите е това, че то се прилагало еднакво за всички, независимо дали хората са от управляващата каста или от простолюдието. Това дори в нашето модерно общество все още е само един далечен блян.
Интересно е да споменем и за "игратата с топка" - "пок то пок". Тя си имала и отделен бог. Официалната версия е, че името й идва от характерния звук, който се чувал когато топката удря земята. Играело с два отбора от по двама или трима играчи. Целта била да се вкара топката (която е по-малка от футболната, но и доста по-тежка) в малък каменен пръстен, увиснал на известно разстояние над земята. Играчите имали право да удрят топката само с колена, лакти и таза си, но никога с ръце или крака. Забранено било и да пада на земята. Печелел отборът, който пръв прокара топката през пръстена - единствен на игрището. Игрищата били много. Само в Чичен-Ица да десетина. Интересно е това, че някои са с наклонени стени, а други с отвесни. Най-голямото игрище за "пок-то-пок" се намира именно в Чичен-Ица, точно до Храмът на ягуара (основното светилище на бога на дъжда - Чак-Моол). То е с размери 100х40 метра. При това на него имало и малки храмове, които служели за приношенията след мача. Ложите се деляли на такива за знатни персони и простолюдието. Билети не се заплащали, всеки бил свободен да отиде на мач, щом пожелае. Най-интересното при точно това игрище е, че ако се изправите с лице към една от стените, обграждащи ложите, и кажете нещо, макар и тихо, то ще се чуе без проблем точно от другата страна на игрището, на срещуположната ложа. Има запазени барелефи, на които се вижда как жрец принася в жертва играч, след като мачът е завършен. Тогава и топките се изгаряли ритуално. И тук възникват спорове: победените или победителите се принасят в жертва? Повечето подкрепят първата хипотеза, но сякаш по-вероятно е жреците да принасят победителите. Все пак, каква по-голяма чест би могъл да получи един човек от това да бъде изпратен направо при боговете, където го очакват вечен живот в блаженство и безкрайно щастие ...
|
Коментари